Архим. МАКСИМ /Констас/
Откъс от престоящата книга с беседи за вниманието и дигиталната култура от отец Максим Констас. Архим. Максим е преподавател в Православния богословски институт „Св. Кръст“ в Бостън, САЩ.
Помолиха ме да кажа няколко думи по темата за нашите помисли. Английският език не различава „мисъл“ от „помисъл“, но за да ги разграничим, на гръцки употребяваме конкретната дума „логизмѝ“ – λογισμοί (не σκέψις). Нека побеседваме за помислите, които в своята същност представляват конкретно действие на нашия ум. Това не са мислите, които обикновено имаме, а нещо съвсем различно; понякога ги наричаме „лоши мисли“. Помислите са „лоши мисли“, такива, които се пораждат от нашите страсти или, ако не произтичат от тях, то ни водят към тях. За тези помисли е настоящата беседа.
С просто око можем да видим, че днес живеем в един отруден и обременен свят, което е и проклятие, и благословение за нас. Не е възможно да пуснем новините или да разтворим вестника и да не се развълнуваме, да не се смутим. Обаче източник и корен на проблемите, които виждаме в света, сме самите ние, с нашето безпокойство. Всичко, което виждаме около себе си, което е извън нас в света, е проекция на нещата, които носим вътре в себе си.
Ако сме алчни, ако ненавиждаме някого, ако изпитваме неприязън към някого, ако се гневим – каквото и от тези неща да сме приютили вътре в себе си, това и ще проектираме в света. Така че безпокойството на света, в който живеем, аз отдавам на безпокойството, което е вътре в нас. Нашият вътрешен безпорядък е това, което сме изкарали навън в света, и така той се проявява във всичко, което виждаме.
Св. ап. Яков в своето Послание задава въпроса: „Отде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви? Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате…“ (Яков 4:1-2). Така че нещата около нас ни разсейват – новините, трудните времена, в които живеем, и всички необичайни и смущаващи неща, на които ставаме свидетели. За нас това е опасно, защото ни разсейва и отдалечава от собствената ни личност, разсейва ни от нашата вътрешна дълбочина и започваме да живеем на повърхността, а не из глъбините на душата си.
Някой умен човек беше казал: „Всяка дълбочина има повърхност, но не всяка повърхност има дълбочина“. Затова ние трябва да се занимаваме с глъбините на нещата, а не с външното им изражение. Това е отношението, което трябва да има човек, за да води християнски живот, за да води духовен живот, но също и нормален, здравословен, човешки начин на живот. Да гледаме само на външната страна на нещата, да живеем извън себе си, да сме разсеяни и гневливи – това не са признаци на нормален, здрав човешки живот – психологически, емоционално и духовно – такъв живот, какъвто водим, когато живеем из сърцето си. Признак за него е, ако живеем от дълбочината на душата си, ако живеем богато и пълноценно, със свободата и мъжеството на избора си, със собствената си личност, а не да се оставим на нечия милост. Тръстиката, която се поклаща при всеки повей и промяна на вятъра, минаващ покрай нея… Ние не можем да си позволим да бъдем такива, а непременно трябва да бъдем стабилни личности.
Обаче се сблъскваме с едно препятствие, когато се опитаме да влезем при себе си, сблъскваме се с един конкретен проблем, когато се опитаме да преминем от външното към вътрешното, от живот извън себе си, към живота вътре в себе си. Какъв е проблемът? Проблемът е, че нашият ум лесно се разсейва. Човешкият ум лесно се поддава на разсейване. Често откриваме, че ни е трудно да съсредоточим вниманието си върху нещо за повече от няколко минути.
Това може да се види например в главоломния ръст на страдащи от синдрома на дефицит на вниманието и подобни разстройства. Допреди пет, десет или петнайсет години, почти никой не беше чувал за тях, а днес милиони хора от всяка възраст, не само деца и юноши, но и възрастни, страдат от такъв синдром – на хиперактивност и дефицит на вниманието, и от подобни заболявания. Това не е синдром, причинен от вирус или от микроби, не е генетично заболяване, нито е на ниво хромозоми. Това е социален проблем, социално разстройство.
Ако отглеждаме децата си в среда, в която те се разсейват от всякакви електронни устройства и екрани, разбира се, че ще срещат затруднение, когато трябва да внимават, ще им бъде трудно да се концентрират и да съберат ума си. А и на нас ни е присъща тази слабост – винаги търсим нещо. Нашият ум винаги е в движение, непрестанно се стреми към нещо, търси, издирва, изисква, желае, копнее.
Например повечето от нас вкъщи имат телевизор с дистанционно и достъп до стотици канали, дори на телефона си. Ние стоим и сърфираме из каналите, превключваме десетки и десетки канали и пак не можем да открием нищо, върху което да спрем вниманието си. Или пък отиваме до хладилника вкъщи, а той е пълен с храна, но за нас в хладилника „няма нищо за ядене“. Или пускаме телевизора, или пък „Нетфликс“, и прекарваме 25 минути в търсене на филм за гледане, и пак не се спираме на нищо.
Така че цялото това излишество, цялото това изобилие, не ни удовлетворява, а всъщност ни кара да се чувстваме още по-празни. Хладилникът – пълен с храна, а няма нищо за ядене. Телевизорът – пълен с филми, а няма нищо за гледане. И всичкото това търсене, всичкото това жадуване, всичкото това искане, цялата тази напрегнатост и липса на спокойствие! А ние, изглежда, никога не се питаме: какво търсим? Само приемаме факта, че сме търсещи същества, гледаме, търсим, устремяваме се, искаме – никога щастливи, никога удовлетворени, винаги искащи… и никога не се питаме защо или какво точно търсим. Защо сме така неспокойни, защо винаги търсим? Защо, защо…
Да вземем сърфирането и телевизията като метафора или алегория на живота ни: как така не можем да открием канала, по който да тече нашия живот? Защо не можем? Откъде е това вътрешно неудовлетворение и безрадостност? Защо ни е толкова трудно да си останем вкъщи на тихо, например в стаята си? Защо ни е толкова трудно да излезем сами на разходка, без устройствата и телефоните и слушалките? Защо това толкова ни затруднява? Какво ни пречи да бъдем в мир със себе си? Защо сме така неспокойни? Ние просто приемаме факта на безпокойството си и не го поставяме под въпрос. Аз обаче смятам, че трябва да си зададем тези въпроси.
Превод Йоан Василев
Публикувано в Църковен вестник, бр. 21 / 1-15 ноември 2019 г.
Беседата е произнесена пред енорията на църквата „Св. Николай“ от Гръцката православна митрополия на Торонто (Константинополска Патриаршия), 9 април, 2016 г., Торонто, Канада.
Заявете екземпляр от книгата тук.
