„Отдайте кесаревото кесарю…“
Изпратен от работодателя ми, в първия ден от постите в пощенската кутия намерих документ за годишното ми възнаграждение и удържаните данъци. Значи е време за данъчната ми декларация. Както за всички трудещи се, така и за мен е време за годишен финансов отчет пред държавата. Трябва да се изчака, дали ще последва връщане на сума, дали следва да доплатя платените данъци или ще излезем с финансовата служба на парично реми. Както и да е… Трябва да си направя труда и да пусна данъчна декларация. И си признавам: това ми е крайно неприятно!
Случайно или не, пощенската пратка дойде в първата сряда на Великия пост. И с това аз и всички ние сме изправени, за да останем верни на тази терминология, пред един втори „годишен отчет“.
„…. а Божието Богу“ (Марк 12:17)
Но какво принадлежи на Бог? Отговорът на точно този въпрос е в центъра на Великденския пост, на „втория годишен отчет“.
Нека започнем търсенето ни на отговор с нещо на пръв поглед негативно, с глада. Постенето би трябвало да върви заедно с чувството на недохранване. Най-хранителните и най-вкусните ястия, а именно животинските продукти, а през повечето дни и олиото, отсъстват от менюто ни. Тялото и сетивата на човек трябва така да преживеят лишение. Защо? За да изпитат глад!
Телесното чувство на глад има за цел да погледнем отвъд хоризонта, към глъбините на човека. Усещането, че ти курка коремът трябва да събуди глада на душата за Бог; тази необходимост в забързаното ни ежедневие често нарочно се пренебрегва или покрива (като тази на стомаха) и се храни с нематериалния фаст-фуд. Духовното бързо хранене, състоящо се от дух на леност, на малодушие и на празни слова (вж. Молитвата на Св. Ефрем Сирин) е краткотрайно и само ни се струва засищащо, точно както нематериалното. Всъщност остава вътрешната празнота, онтологичното „чувство на глад“. Така постът, създавайки ни пространство чрез отказ, чрез оттеглянето ни, цели да съживи у нас екзистенциалното прозрение: „Душата ми жадува за Бога силний, живий“ (вж. Пс. 41:3).
„(….) Съгреших, Господи, съгреших и зная беззаконията си, но прося и Ти се моля: прости ми, Господи, прости ми, и не ме погубвай с беззаконията ми, не ме осъждай в преизподнята (…)“ (из Молитвата на иудейския цар Манасия в края на втора книга Паралипоменон, която се чете на Великото повечерие)
Гладът се появява, когато приемът на храна се прекрати за известно време. Прекъсването на този „хранителен кръговрат“ те кара да усетиш незадоволените „жажда и глад“ на душата за Бог. Точно това прекратяване на нашата връзка с Бог, това едностранно прекъсване на тази взаимна обич с него е грях.
Предпоставка да признаеш това е вътрешното спокойствие и честната самопреценка; това изисква смирение, да искаш да видиш истината за себе си; и съдържа в себе си волята за промяна и поправяне на грешките.
„…Защото Ти си, Боже, Бог на каещите се, и върху ми покажи всичката Си благост, като спасиш мене недостойния по голямата Си милост….“ (Пак там)
Копнежът за засищане трябва да даде ход на промяна у човека. Покаянието винаги означава движение; съдържа тръгването на път от „далечната страна“ към обичащия „баща“ (вж. Лука 15:11-32), за да избегнеш чувството на самота и безпомощност; той е начало и условие за среща с Бог. Проповедта на Иисус Христос започва с думите: „Покайте се!“ (Мат. 4:17; Марк 1:14)) В следствие на това приемането и разбирането на Евангелието може да стане само чрез покаяние.
Едва чрез покаянието молитвата на Църквата става и наша молитва и ни води към предвкусване на духовната храна, за която копнеем. „(….) дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин“ (из Великопостната молитва на св. Ефрем Сирин)
„Светлината на Христос озарява всички!“ (възглас на свещеника из Преждеосвещената св. Литургия: Свет Христов просвещает всех)
На пръв поглед човек може да си мисли, че православната енория постоянно пести ток по време на Великия пост. При влизането в храмовете за вечерна служба в делничните дни се потапяш в полумрак. Топлата светлина на горящите свещи и кандила е достатъчна, за да видиш свещеника, вярващите и светците на иконите, и те да видят теб. Може би по тази причина тъмнината не е потискаща и не те кара да се страхуваш, точно обратното, излъчва тъга и уют; точно както и службата с многото четене на Стария завет и църковните химни. При което тялото на молещите се вярващи постоянно се променя между изправено стоене и дълбоки поклони (коленопреклонни).
Житейският опит на църквата за причините, целта и за това, към което се стреми постът е намерил израз и в литургиите. Ето затова църковните служби по време на поста са в състояние да разкрият душевното състояние на постещите. Тъмнината в едно със спокойствието помагат да се концентрираш върху най-същественото: Бог! Чрез нея „далечната страна“ приема тъмен образ и покаялият се усеща с всичките си сетива своята безпомощност (безнадеждност). Едновременно с това свещите и кандилата хвърлят светлина и като източник на топлота, светлина и надежда създават усещането за тъга. По този начин душевното състояние на постещия, търсещия, каещия се, се визуализира. Доземните поклони са участието на тялото в молитвите на душата. Точно както към постещия дух принадлежи постещият корем, така и към самият човек. Опитът и вярата на църквата не допускат чувството на изоставеност от Бог.
Човек усеща и чувства Неговото любящо, прощаващо, помилващо присъствие. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Йоан. 1:5) Да! Светлината на Бог озарява всички!
Вкусете и ще видите, колко благ е Господ! (Пс. 33:9)
Колкото и да е парадоксално, за да овладееш търсенето на храна е нужна храна.
В търсенето на Бог се нуждаем от него като изтощение. За да се съединим с Христа, трябва да влезем във връзка с него. Крайната цел на нашето пътуване към Великден, Иисус Христос е едновременно и изходна точка.
Църквата ни дава необходимото „снаряжение“. Тя ни вика, съпровожда ни и ни води по нашия път в търсенето на Бог. В нея научаваме молитвата. В нея се срещаме с търсещия човек и той е образ и подобие на Бог, като брат или сестра. В него, чрез изповедта е нашата взаимна любов с Бог и Неговата църква.
В нея започва и свършва нашето търсене на истинската храна, която е единственият и истински извор на живот. В нея заставаме срещу Христос и комуникираме с него, от който струи любов.
„(…) и Божието Богу.“
Но какво принадлежи на Бог? Човекът, всеки човек, ти и аз. Постенето си струва. То ни спасява!
Апостолос Циагас
Превод от немски Лидия Василева
Източник Списание на митрополията на Константинополската патриаршия в Германия
