Когато влезем в православен храм, първото нещо, на което ще се натъкнем, най-вероятно е Господ Иисус Христос. Той ще е поставен на малка стойка (проскинитарий) в притвора на храма, и влизайки, поклонниците ще се прекръстят и ще целунат ръката му, и отново ще се прекръстят. Това, за което говоря, са иконите. Изображенията, които изпълват църквата. Лицата на светците изглежда оживяват при затъмнената светлина, проблясваща от запалените кандила, висящи пред иконите. Родителите повдигнат малкото си дете, за да целуне някой светец. Други поклонници оставят цветя пред иконата на Майката Божия, и се молят със специални молитви към нея или благодарят.
[…] Разбира се, повечето християни, които негодуват срещу иконите, нямат нищо против самите икони. Те просто не харесват самото целуване! Втората Божия заповед определено забранява поклонението (поклоните) пред изображения (Левит. 26:1), при все това ние православните се покланяме постоянно. Обаче ако да се поклониш пред нещо веществено е погрешно, тогава нима тъплите хора, които са се покланяли на Христа, всички са идолопоклонници? През земното Му служение тъпли хора се събирали около него. Искали да се протегнат и да Го докоснат, а някои чудотворно били изцелявани заради това си усилие (Мат. 9:20). Това е нещо много човешко, да докоснеш. Когато видим нещо свято, искаме да влезем в съприкосновение с него. Също така и малко ни е страх от този допир (поради която причина и кръвоточивата жена едва се допряла в крайчеца на дрехата на Господа). Това е благоговение…
Тържеството на Православието отпразнува победата над този тип мислене (бел. прев. – да не се покланяме на иконите). Тази победа отнела време, но разномислието по отношение на изображенията се прекратило през 843 г., защото достатъчен брой хора разбрали, че ако не могат да целуват иконите, не могат да се спасят. Не казвам, че да целуваме изображенията на светците е задължително условие за спасение (макар че няма да навреди).
Казвам, че ако не можем да целуваме иконите, тогава Христос не е дошъл в плът за нашето спасение. Покойният протестант, обърнал се в православието, Ярослав Пеликан бе отбелязал, че ние не празнуваме Тържеството на иконите, само защото иконоборството е част от по-големия проблем: нашата склонност да считаме, че Бог и вещественият свят не могат да влязат в съприкосновение и да се взаимопроникват. Така някои ранни гностици твърдели, че Господ Иисус Христос е божествено същество, което само изглеждало човек, че когато ходил, не оставял стъпки по земята. Вярвали още, че Божиите ръце не могат да се изцапат с тварната материя… но ако е така, тогава той не е и истински човек. Християните не биха могли да му се молят, камо ли да се пресягат към него, и да бъдат излекувани. […]
Църковното разбиране в крайна сметка прекратило спора за иконите. Църквата осъзнала, че ако изповядваме, че Иисус Христос е истински Бог и истински човек, тогава не можем да кажем, че е допустимо да се покланяме на Господа Иисуса Христа, но не и на нищо друго. Все пак, жената, която протегнала ръка към Господа, не докоснала тялото Му, а само част от дрехата Му, но при все това била излекувана чрез веществения предмет, чрез когото се поклонила на Христа.
С други думи, къде свършва Христовото тяло и започва останалата част от света? Приятел-имунолог наскоро ми каза, че ние всъщност имаме повече микроби в тялото си, отколкото човешки клетки. Клетките, които са в тялото ни, редовно се подменят, така че тялото ни в общи линии се възобновява изцяло на два пъти в рамките на един обикновен човешки живот. Не, ние не сме… само от вода. Потим се… тече ни кръв… и пр. Както било и при Господа Иисуса Христа, дошъл в плът.
По тази причина ние целуваме иконите в Православната църква. Както и при Христовата дреха, ние не считаме самите предмети за божествени. Вместо това ние наричаме тези предмети „прозорци“ към небето, защото срещаме Христос чрез веществените предмети. Момченце в детска градина, което тъжи за майка си, може да си носи нейна снимка в джоба. Понякога може да я извади, и целуне. Той не е идолопоклонник. Просто обича майка си. [Същото важи и за нашите починали родители, чиято снимка можем да целунем в момент на тъга и обич по тях]. Същото е и при вдовицата, която продължава да разговаря със своя починал, докато кротко милва гроба му. Тя не е по-различна от християнина, който целува или се покланя пред иконите.
Първата Неделя на Великия пост е добро начало на този период на засилен пост и молитва в Православната Църква. Обикалянето на храма с иконите ни напомня, че пътят от Галилея до Голгота е път в материалния свят, който в крайна сметка довежда до изкуплението му. Така че ние целуваме икони, покланяме им се, защото, благодарение на Христа, светът, в който той се въплъти и направи част от себе си, е добър и свят. Така и св. Йоан Дамаскин пише: Аз не се покланям на веществената природа, аз се покланям на Твореца на вещественото, който стана веществен заради мен, и веществената природа направи свое жилище, и чрез вещественото извърши моето спасение.
9 март 2014 г.
Превод от английски, с минимални съкръщения
Източник Православие.ру, TheHuffingtonPost.com
За автора
Д-р Дейвид Дън е православен богослов и преподавател. Защитил докторантурата си (2011) в един от „по-прогресивните“ факултети в Америка (Вандербилт), текстовете му довеждат мъдростта от миналото до съприкосновение с настоящето. Дейвид живее в Нешвил, щата Тенеси, със своята съпруга и първа любов от училище, и трите си деца съобщава страницата на вестника Хъфингтън пост, където е публикувана първоначално тази статия.
