Можем да кажем, че дори и днес човечеството като цяло не е порастнало достатъчно за християнството и продължава да води един почти скотски живот. Отказвайки да приемем Христос като Вечния човек и като Истинския Бог и наш Спасител, независимо от формата на отказа и от претекста за него – ние губим светлината на вечния живот.
Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде. (Йоан 17:24)
Там, в Царството на Отца и на Сина и на Светия Дух, трябва да пребивава ума ни. Ние трябва да жадуваме да влезем в това чудно Царство.
Св. Софроний Есекски
Св. Софроний Светогорец
Нашето поколение бе благословено свише с мнозина съвременни светци, сред които бе и св. Софроний (Сахаров). В тропара му се споменава, че „той живя живота си като пророк“. Какво е пророческото в живота му?
Блаженият Старец живя в този свят почти цял век. От ранното си юношество до дълбока старост, св. Софроний бе изпълнен от една гореща и вдъхновена жажда по Бога, по вечността. Още пеленаче, той е посетен от нетварната Светлина. Това събитие остава незаличим спомен у него и от много ранна възраст той обича да се моли на Бога на отците си. По природа чувствителен, той остава дълбоко наранен от ужасяващите трагични събития и страдания на света в многоотрудения 20-ти век.
Като млад художник, той е завладян от паметта за смъртта и очите на душата му започват да виждат във всичко тварно печата на тлението. За кратък период от време, се привлича от свръхличностния абсолют и трансценденталната медитация, до момента, когато Бог му се открива като Личност с думите от синайското откровение: Аз съм Онзи, Който е (Изх. 3:14). Макар св. Софроний никога да не се отрича съзнателно от Христа, той счита грешките си за предателство и „престъпление спрямо любовта на Отца“. Това му отклонение се превръща в началото на едно непрестанно, дълбоко и неутешимо покаяние. Отдавайки себе си на крайно покаяние, той преживява отделянето си от Бога като „загуба, която нищо не може да поправи“.
Преживява ужаса да „удари дъното на бездната“ и така да бъде очистен от „бича на нашето наследство“. Двете велики заповеди за любовта се превръщат в закон на съществото му, първата, изразяваща се в неутолима жажда за Бога, чак до себененавист, а втората – в молитва за света с велики сълзи, до границата на забравянето на себе си.
Страданието на душата му и автентичността на изповяданото от него привлекли Духа на Истината да дойде и да живее в него, да го освободи от веригите на ветхия човек и да му придаде божествено състояние и истинно познание за Бога. Той многократно се удостоява да види нетварната Светлина. Обаче дори и докато траели тези блажени мигове, той не отвърнал вниманието от греховете си и продължил „да осъжда себе си на външната тъмнина“.
Смяташе, че най-големият Божии дар в живота му е срещата и духовната връзка със св. Силуан Атонски, в когото съзрял човек, който бил подобен на Христос. В него открил непоклатима стена, точен наставник, възлюбен Отец.
Придоби такава вяра и благоговение към него, че се покланяше с дух и на стъпките, оставени от нозете му. Сам познал ширината на Христовия път, от „черната бездна на преизподнята“ до „Царството Божие, осветявано от Незалязващото слънце“, и преживял преминаването от смъртта към живота, той могъл да разпознае в простите слова на св. Силуан „словото на съвършените“, което идва от Светия Дух.
С вярност, благоговение и любов, той не пожела да зарови таланта си, но да послужи на това слово и да го предаде на своето поколение, като „светило, което свети на тъмно място“ (2 Петр. 1:19) – в мястото на всеобхватното отчаяние, в каквото се е превърнал този свят.
Св. Софроний премина през всичките различни типове монашески живот. Живя като обикновен монах, отшелник, духовен отец, енорийски свещеник, игумен, затворник. За него духовното ръководство бе дело на сътрудничество с Бога…
Като духовен отец познаваше духовния кураж на светогорските монаси и крехката психология на хората на Запад. Послушен на словото, което бе получил от своя свят Старец, той се трудеше денонощно и посрещаше всяка душа, която се приближаваше до него за помощ и утеха. Той се радва „с ония, които се радват“, и плака „с ония, които плачат“. Той смиряваше себе си и се поставяше по-ниско от всички, така че, както казваше, да може да помогне макар и на малцина. Той живя живота си с велико самоограничение на себе си и нищета, нямайки нищо, но притежавайки всичко (Ср. 2 Кор. 6:10).
Винаги пазеше в сърцето си светия страх да не се отклони от посоката на божествения промисъл, и поради това изпитваше всеки въпрос с молитва. Бе украсен с много и велики дарове от Светия Дух. При все това, желанието му бе да послужи на това, което считаше за най-великото чудно в тварния свят, „единението на човешкото сърце с Божия дух“.
Най-впечатляваща от дарбите на св. Софроний бе словото, което излизаше от устата му като плод на молитва. Макар и изказано по човешки, то съдържаше в себе си помазанието на Нетварното. По тази причина, привличаше и изпълваше с радост целия живот на човека, който го доближаваше. Живя в обратната перспектива на Евангелието, което разкрива пътя на Този, Който бе отгледан като агне за заколение (Ср. Исайя 53:7).
Св. Софроний обичаше Божествената Литургия със страст, като повторение на Христовото дело на изкуплението, като отъждествяване с молитвата Му в Гетсиманската градина. Той стигна до познанието, че чрез молитвата на Св. Литургия душата се потапя в океана на човешкото страдание, но изживява и самата истина на Възкресението. Той потвърждаваше, че правилното отслужване на Литургията дава като плод на молитвата същите благодатни плодове, които има молитвата на исихастите в пустинята.
Като духовен феномен, св. Софроний е Божие знамение за съвремието ни. Чрез своя живот, молитва и божествено-вдъхновено слово, той стана „уста Божия“, давайки отговори на горещите въпроси и безизходици на нашето поколение. В неговата личност откриваме рядкото съчетание на богословието като личностно общение с Бога в Светлина, и дара да запишеш и предадеш този опит на език, достъпен за съвремения човек.
Той ни остави своите съчинения, преливащи от дълбочината на сърцето му, осветявани от сиянието на божествената Светлина, като едно безценно съкровище и наследство на цялата Църква. Книгите на свети Софроний са истинска пътеводна светлина в търсенето на пътищата на спасение и образец на разкритата истина, в която Христос бива познаван като съвършен Бог и съвършен Човек, като Спасител на всички човеци, а най-вече на верните (1 Тим. 4:10)
Превод от английски език
Източник Ημερολόγιο 2021, Ιεράς Αρχιεπισκοπής Θυατείρων και Μεγάλης Βρεταννίας, стр. 315 – 319
