Истинските избори

Description

От издателите

Написах тази статия преди години, при поредно разпалване на спора „за и против“ абортите, свързано с позицията на Католическата църква и предложения за законодателни промени в Полша. Някъде по това време попаднах на книгата на американската писателка Фредерика Матюз-Грийн, посветена на жените в ситуация на избор. Открих, че макар да е написана в началото на деветдесетте, тя звучи изненадващо актуално за България днес. По някакъв начин дори изпреварва събитията: групите за подкрепа на жените, психологическата помощ, предоставяна на жените с проблемна и нежелана бременност и такива, преживели аборт, организациите, които изследват проблема и се занимават със здравна просвета, доброволческите организации за помощ на самотни майки и т.н. при нас все още са непознати. Българската жена има за първи и единствен отговор на своята безизходица правото на аборт.

Решихме да издадем книгата на български език с любезното разрешение и подкрепа на авторката. Името на Фредерика Матюз-Грийн няма нужда от специално представяне. Нейните дълбоко въздействащи публицистични текстове, посветени на православната вяра и живот, са познати и на българската публика. Като талантлив писател тя е популярна в цял свят с книгите и широката си обществена дейност. Това, което може би не е известно на мнозина, е опитът на авторката от феминисткото движение, чиято активистка е била в младежките си години, както и ролята ѝ в борбата за узаконяване на аборта в САЩ.

Надяваме се, че това издание не само ще помогне на жените, изправени пред избор, за по-задълбочено осмисляне на тяхната ситуация и възможни решения, но и ще привлече вниманието на цялото общество към тази тежка, сложна и важна тема, в чиято основа стои човешкият живот.

–

Абортът: да видим очевидното

Как да поговорим за аборта така, че някой да има полза? И нямам предвид медицинската индустрия. Ще се опитам да поясня въпроса, защото наистина вярвам, че може да се намери отговор – ако не напълно верен, то поне една идея по-задоволителен от този, с който работим в момента. Като казвам “полза”, разбирам две неща: от една страна, умението да формулираме проблема, а от друга – възможността някакви деца и техните майки да бъдат спасени. Двете неща са свързани почти като плода и майката: хем кръвно, хем не съвсем – знае се, че в определени случаи смесването на кръвта на детето и майката предизвиква производство на антитела, които убиват детето, а ако това не се открие навреме – и майката. Така че нека не рискуваме да смесваме двете страни на въпроса; да ги разгледаме поотделно.

Има такова мнение в съдебния процес – че най-трудно се доказват очевидните факти. Дебатите около аборта го потвърждават. Как да докажете на опонент, който не иска да му бъде доказано, че абортът е убийство? Той ще ви каже съвсем други неща – че не е убийство, защото законът не го нарича така; и защото детето не може да живее самò без майка си преди да се роди; и защото детето живее в тялото на майка си, като преди дванадесетата седмица е много (!) малко, и затова може да бъде умъртвено законно по желание, а след това, когато абортът е разрешен само по медицински показания, макар да не е много малко, е много болно или застрашава здравето на майката; и защото майката е била изнасилена или е малолетна, или е психично болна…

Всичко, което бихте казали в отговор – че убийството е действие с биологични последици, а не факт от литературата, била тя и правна; че означава насилствено умъртвяване на живо същество, а дали се санкционира от закона или не, е въпрос на обществен консенсус; че няма значение колко малко е детето, защото във всички етапи, за които става дума, то е живо същество с напълно установени, уникални биологични характеристики; че този факт не се променя от начина, по който го наричаме – ембрион, фетус или дете; че детето в утробата на майка си е малък човек в такъв период на развитие, когато има безусловна необходимост от нея, за да оцелее (като границите на този период се променят с развитието на медицината; ако преди 20 години спасяването на новородено, което тежи 600 грама, беше сензация, днес се превръща в практика) и въпросът към майката не е как ще го нарича, а дали ще се погрижи то да оцелее или ще се погрижи да го умъртви; че много родени деца и възрастни са толкова болни, че не могат да живеят самостоятелно, но ние сме съгласни, че нямаме право да ги умъртвим; че обстоятелствата около забременяването могат да са много травматични и тежки, но те не променят факта, че един човек е бил създаден и вече живее в тялото на жената, а тя решава не дали „да му даде живот”, както невярно се формулира, а дали да го остави да живее; че когато майката има психични проблеми и не разбира какво се случва, това е пак същото решение, само че ще го вземат хората, които са поели отговорност да направят нейния избор… и така нататък… Всичко това не доказва нищо на вашите опоненти. То е като да се опитвате да докажете, че сте човек. Опитайте – ще видите колко начина да се възрази на това съществуват. А довчера са съществували и закони в същата посока.

Така че истинското предизвикателство в тази полемика е как да се изкаже очевидното. Засега изглежда невъзможно, защото е тежко. По-лесно е абортът да се мисли абстрактно: като хигиена на бременността, като медицина, като култура, като социална кауза, като лозунг… В крайна сметка – като нещо, което решаваш за своето тяло, защото това си е твоят живот. Далеч по-трудно става, когато в уравнението влезе още един човек. Макар и нероден. Тежко е да признаеш проблем, който не знаеш как да решиш, а той заплашва да преобърне живота ти.

Но от друга страна – няма как да решиш проблем, който не си поставил. Затова е важен въпросът как да се изкаже достатъчно разбрано, че абортът е умъртвяване на детето преди да се роди и “евакуирането” му от тялото на майката. И този факт да бъде приет за основа на разговора относно аборта, за да може правилно да се движи този разговор към истинските интереси, които трябва да бъдат разбрани – тези на майката и на детето.

Връщам се и към втората възможна полза от разговорите за аборта – спасените жени и деца. Ако разбираме правилно аборта, този разговор става много по-труден, но и по-верен. И не непременно безнадежден. Истински безнадеждно е само положението на нероденото дете при аборта по желание; защото именно абортът по желание е предмет на този дебат.

Въпросът за аборта по медицинските показания не е по-лесен. Той може да бъде много по-жесток и драматичен, но е на друга плоскост. Тук няма общовалиден отговор; няма протокол. Никой не може да помогне на майка, която решава дали да задържи детето си с риска да умре и да остави другите си деца сираци; или майка, която знае, че детето ѝ ще бъде обречено на доживотни страдания или смърт. Затова обществото не може и да съди – нито майката, която е решила да жертва себе си, нито тази, която е решила да жертва нероденото си дете. Има обстоятелства, при които убийството няма как да бъде осъждано; такова е убийството по време на война или при самозащита. Но то си остава убийство, катастрофа, разкъсано място в душата на оцелелия, който разбира какво се е случило. Така че тук не може да се каже много. Но за аборта по желание може и трябва.

Всъщност няма аборт по желание. Жената не се стреми към аборт, а пристъпва към него поради някакви свои безизходици. Тя не иска аборт, дори когато отказва да мисли какво наистина ще се случи и се концентрира върху закупуване на чехли и нощница за болничното отделение. Не мисля, че има жена, която в собствен смисъл да “желае” аборт. По-вярно ще е да говорим за аборт по социални причини. Защото в повечето случаи, ако не във всички, решението за аборт е свързано с неспособността на майката да намери задоволителен начин да отгледа детето си и да запази положението си в обществото. Без значение дали става дума за семейни, служебни, финансови, битови или морални затруднения – всички те по някакъв начин зависят от обществото, в което живее и се опитва да се впише. Затова и обществото има място в този дебат.

Но за да има смисъл той, аргументите трябва да се поставят през истинския въпрос на аборта: дали е по-добре да умъртвим нероденото дете, което носим, или да го оставим да се роди и то (според най-често споделяните опасения):

– да бъде нежелано;
– да бъде нещастно;
– да направи майка си нещастна;
– да обрече на бедност семейството си;
– да израсне без баща;
– да израсне с нещастни родители;
– да напомня на майка си за тежък период в живота ѝ;
– да “донесе” срам за семейството си;
– да му се подиграват другите деца;
– да отнеме свободата на майка си;
– да попречи на майка си да сбъдне мечтите и плановете си.

Ако формулираме така въпроса, отговорът става по-лесен. А за да бъде проверен, нека развием още малко хипотезата: представете си, че говорите с дете, изоставено от родителите му, независимо дали е израснало в детски дом или осиновено от други хора. Съдбата на много от тези деца е тежка. Държавата ни я прави още по-трудна. Но как мислите, че ще ви отговорят такива деца, ако ги запитате какво биха избрали; дали ще са много тези, които биха предпочели да не са се раждали, или биха сложили край на живота си поради някоя от гореизброените причини? В същото време у нас около 30 000 деца на година свършват в медицинските контейнери, без да са имали възможност да стигнат до такъв въпрос. Някои твърдят, че това е цивилизованото решение.

Абортът по социални причини няма оправдание. И ако нищо друго не можем като общество, за да направим избора на майчинство желан, радостен и защитен, нека опитаме да защитим живота поне на последната позиция – тази преди медицинската кушетка. Майка Тереза имаше известна фраза, с която се бореше против абортите – не убивайте децата си, дайте ги на мен. Една държава може да направи повече от една монахиня. Въпросът е да го реши наистина. И “дайте ги на мен” да означава действителна готовност тези деца да бъдат отгледани нормално, а не унищожени по други начини, различни от аборта, но също достатъчно мъчителни.

Винаги е имало и ще има жени, които ще търсят “спасение” в аборта. В момента у нас тези жени са много. България произвежда смазващи статистики, които говорят за нагласите в обществото ни и означават, че законовите мерки за ограничаване на аборта са трудно приложими или направо невъзможни; защото законът предполага някакъв обществен консенсус, а у нас консенсусът е, че абортът е спасение. Но тъкмо тук е и точката, на която трябва да се опрем, за да преобърнем това мислене: възможно ли е друго спасение?

Днес от едната страна на този въпрос е майката, от другата – детето. Усилието е да преместим майката на страната на детето, а на другата страна да поставим себе си като общество. И да видим какво можем да направим.

Илиана Александрова

–

Aвтор Фредерика Матюз-Грийн

Издава Омофор, 2022 г.

Обем 255 стр.

ISBN 978-954-2972-89-1